Тази нощ се върнах пак сама 
в дома на миналото и на спомена. 
Домът бе пълен с мрак и тишина...
Там останах неразбрана за света.

Но откъснах с болка и тъга 
струната от моята душа...
Точно в този миг дочух и песента 
за Истината и за Любовта...

И затръшнах таз врата на спомена.
За да мога днес да изкрещя
(пред себе си... а може би и пред света):
"Сама живях. Но ВИЕ сте самотници.
Днес съм жива! Срещнах любовта!"

Не искам да живея днес в дома на спомена...
С оня спомен, който ме рани...
Рани ме, но не ме уби!
Защото истината не убива!

Не искам в спомен да живея!
Защото той ранява. 
А любовта и днес е жива!
Бездомна ще се скитам... Но щастлива!