Не съм поет. Това ми е известно.

И може би допускам грешки, знам.

Но мога ли да спра това,

което в мен напира,

щом свойте чувства искам да предам...?

Мечти за бъдеще с възходи и падения...

Но ще се справя! Знам, ще издържа!

И шеметно засилвам се към избора -

катедра с пликове огромни...,

но кой от тях да избера?

Във кой е скрита моята мечта?

Избирам първия.

И в миг разбирам, че мираж било това...

Защото вътре копче малко скрито е -

дали не е откъснато от моята душа?

Да, двете дупчици, крепящи със конеца дрехата,

са здрави, но зеят страшно в свойта самота...

Разголих си душата, клетата.

Сама стоя пред черната дъска,

а пред очите ми - тез две зловещи дупчици,

напомнящи ми миналото, есента...

Онази страшна, мразовита есен,

когато се пречупи моята съдба

и безпощадно копчето откъсна,

а то бе връзката ми със света...

Държа в ръцете си седефа с двете дупки,

преглъщам трудно и мълча...

Но знам, че мога да закърпя

болезнено ранената душа

и копчето отново да пришия,

за да запазя своята мечта.