В света на призраците

стъпвам мълчешком...

Прозрачни силуети, дим, мъгла...

Движенията - бавни, но отмерени.

Наоколо витае потискаща тъга...

„Защо са тъжни?" - питам се.

Нима е страшно и самотно

отвъд реалното, надземното?...

Нали там няма делници,

обгрижващи човешките мечти...

Не виждам нищо радостно

във призраците без души.

Те търсят истината, но зад границата

на делничната суета.

Изстрадали самотници,

блуждаещи

във хаоса на димната мъгла...

Премислят земния си път...

С наведени глави,

загледани във Нищото,

безчувствени са,

без посока

и без път...

Блуждаят в мрака,

търсят своята вина...

А може би, надяват се

да видят

изгубената си душа...

Замислям се...

Дали пък призраците нямат разум,

макар лишени от душа?

Дали и сетивата,

приживе изострени,

сега са притъпени и едва

долавят мрака непрогледен...

И страдат призраците, търсещи

изгубените мигове, мечти...

Ужасно е да бродиш в тъмнината,

загубил себе си дори...

Застивам. Мозъкът блокира.

Изтръпвам в ужас.

Но мълча.

Крещи съзнанието ми,

но призракът не чува:

Това са живи хора, без сърца!

Те имат разум.

Но са лишени от душа!