Сънувах те, сърце човешко...

Бе огнено,

във плам,

със жар.

Бе приказно,

вълнуващо,

горещо.

Но не червено,

а с цвят магичен -

като кехлибар.

Докоснах те със устни...

Ти мигом затуптя.

Препусна.

После заигра.

Опитах в длани да те хвана,

но ти отскочи,

плъзна се...

и полетя!...

Сърце хвъркато,

укроти се!

И не бягай!

Поне за мъничко

постой при мен!

„Не може - каза ми -

сърце да бие,

когато е във нечий плен!"

Във плен ли исках да те хвана?

Не бих могла!

Не вярвам!

Не греша!

Аз знам, че биеш лудо -

знам,

простор ти трябва,

криле вълшебни,

свобода!

---

Когато се събудих,

видях дланта си нежна,

отпусната на мъжка гръд до мен.

Усетих ритъма,

познах копнежа

на твоя полет устремен.

Тупти сърце!

Не спирай да препускаш!

Във своя свят

стремително лети!

Когато умориш се

и криле отпуснеш,

дланта ми ще те чака...

ще те приюти...