Понякога си чужд
и толкова далечен…
като безбрежен океан.
И сякаш животът ни е вечен –
заключваш се в себе си
и искаш да си сам.

Понякога си като пролет дивна –
разцъфваш с всеки слънчев лъч.
Попивам утринната ти роса,
усещам цветната ти свежест.
За нов живот със теб се раждам
и знам – не съм сама!

Понякога изгарям във жарта ти –
усещам лятна мараня
и в юлските горещници
с теб боса бягам
щастлива, лека… под дъжда.

Понякога тъгата ти улавям –
онази есенна печал,
която те отдалечава
от моя свят - без капка жал
отнася те като листата жълти,
отлиташ като щъркел закъснял…

Понякога си свеж като снега вълшебен –
със зимен дъх пречистваш есента.
И с белотата във косите
разказваш ми за мъдростта.
А после сгушвам се до твойто рамо
и си представям, че съм твоята снежинка и летя…

Понякога си тих като ръмеж случаен,
закапал между слънчеви лъчи.
С дъга усмивката си раждаш.
Тогава знам – животът е и сЪлзи, и мечти!

Понякога си като време закъсняло...
спотайваш се във своя храм
и миналото мое потъмняло
пречистваш със сакрална сила, но си ням…

Понякога възнасяш ме до Бога
и с ангел ме сравняваш, но дали
достойна съм със Него да говоря
и да му кажа, че в моя свят си само ТИ!