Във пролет свежа мама ме родила

Със майчина любов ме е дарила.

Ориса ме да бъда силна, здрава

и да обичам до забрава.

Пораснах като палаво дете.

И днес живее в мен немирното хлапе.

Ала забрави мама да ми подари небе…

Ориса ме да бъда земна, без криле…

„След дъжд изгрява слънце” – казва мама,

Но днес, когато вече съм голяма,

задавам си въпроса: „Как сега

да хвана пъстрата дъга?”

Оставам твърдо на земята,

във локви от сълзИ затъват ми краката.

И моите мечти са също там –

удавени във земен блян.

Криле им липсват – няма да летят.

Човешки мисли здраво ги държат.

Дори да пиша за мечти

не позволява разумът. И ме боли…

От тръни и бодли нозете изподрани,

в земята, черната, са здраво приковани.

Криле ми дайте! Искам да летя!

Човекът мина. Стъпка моята мечта.