Думите – изречени и неизречени –

тежат като швартови котви,

корабът на мисълта стои.

Питам Разума – „Как да се преборя

с тежестта на думите?”,

ала и той мълчи.

Преглъщам трудно -

в гърлото ме дави

напиращата дума. Но мълча.

Опитам ли да я изкажа,

сама се скрива

в котвата на мисълта.

В съзнанието ми напират каламбури.

Но как да видят те света?!

Щом в миг посегна да ги хвана,

изплъзват се,

не мога аз да ги произнеса.

Уж всяка думичка отваря

врати вълшебни пред света.

И хората, пак с думите въоръжени,

сразяват с лекота врага.

Пак с тези тайнства магнетични

рисуваме копнежи и мечти, Любов,

достигаме до хоризонти екзотични,

прегърнали едничък порив нов,

наречен с тяхна помощ –

Негово Величество Живот.

Но думите се крият – неизречени.

А произнесените пък тежат.

Тъй хората, залисани, унесени,

забравят как да ги произнесат.

 

Думите, от мене неизречени,

са като кабърчета в мисълта.

Бодат ме, врязват се дълбоко

и нараняват моята душа.

 

Спасете ме от деградиращо мълчание! –

изтръгна се безгласно кабърче в стенание.

И корабът откъсна се от котвата.
Отплава тихо във нощта…

 

Отново си създала много силно кабърче!
Сърдечен поздрав и топла прегръдка за него, Додо:)))

Благодаря ти, Есси!
Прегръщам те с обич!

Тези неизречени думи ни разяждат отвътре... много точно казано!
Поздравления!

Неизречените думи са моите "кабърчета в мисълта" - бодат в съзнанието... А когато станат много, е твърде болезнено! Но ако ги произнеса, може би ще се забият в нечие друго съзнание...

"Да премълча - ще бъде подлост.
Неблагодарност - да продумам." (Н.Захариева)

Поздрав, helios! :)