По-силна бях, отколкото си мислиш!

Вулкан на чувствата превръщах в леден блок.

Със огнен плам гасях пожари словохуления.

Айсбергите от омраза разтапях със любов.

 

Смразявах и лавината разочарования –

превръщах я във каменна скала.

В морето разпилявах своите признания -

потапях ги на дъното със лекота.

 

И можех с шепи чужди оправдания

да събера – дори не ги броях.

Не търсех някакви си основания

да смачкам долна, мръсна клевета.

 

По-смела бях, отколкото си мислиш!

На Времето минути не броях.

Изправях гордото си чело

и порех вятъра със саркастичен смях.

 

По-щедра бях, отколкото си мислиш!

Душата си раздадох на света.

Обичах. И обичана си лягах.

Събудих се ограбена. Сама.

Нищичко за тебе не оставих…

Слаба, уязвима съм пред теб сега.

 

НахранИ ме с вяра и копнежи!

Дай ми сила за живот!

Покажи ми своите стремежи!

И дари ме с мъничко любов!

Всичко с лихви ще ти върна!

Дай ми само порив нов!

 

радвам се да те видя тук!

И аз се радвам да те видя тук! :)

za tova naistina trqbva pove4e ot mnogo sila!!!
silen stih! pozdrav!:)

Понякога губим сили, увереност, смелост... Но пак се изправяме и продължаваме, намирайки смисъл... някъде там... в Негово Величество Живота!

...преглеждайки дневника си в абв-то, реших да сложа тук стихотворението, родило се спонтанно в отговор на твоето. Макар че доскоро почти не коментирах в блоговете, ти знаеш, че те чета и ти се радвам!
Ето и стихчето:

По-смела съм била,
отколкото
сама за себе си
го мислех.
Но трябваше ми
много време
да го разбера.

На прошки
щедра съм.
Дори
не предполагах,
че съм способна
да простя.

С обич съм богата.
(Обич прося...)
Но...
с обичта
ще изгоря.

Защо ми е,
когато няма
на кого
да я даря?