Звездна е нощта. Като брокатен прашец звездите са обсипали небето. Кехлибарената усмивка на Луната се радва на задрямалия свят. Улиците са пусти. Само голите клони на дърветата, като протегнати нагоре ръце, се очертават на лунната светлина. Прохладен ветрец нежно гали сетивата им. Не са самотници. Имат си своя другар – Времето. Той ги пренася с тяхната неподвижност в различни светове и ги дарява щедро с благата си. През лятото им подарява меките слънчеви лъчи. Топли ги с песента на птиците, свили своите гнезда между пръстите им. През есента ги дарява с корони от злато - някои от тях, според заслугите им, ги окичва с рубинени листенца, за други пази нежни изумруди чак до късна есен. През зимата ги покрива със сребристо дантелено покривало, а в най-мразовитите нощи ги завива с пухкав бял юрган – да топли премръзналите пръстчета. Клоните на дърветата са първите предвестници на Пролетта. Времето ги дарява с крехки пъпчици. И дълго им се наслаждава – с любопитство ги следи как ще се разлистят. Нежно плете зелените им одежди. А после добавя и фини бели аксесоари на плодните дръвчета – мънички бели цветчета. И как иначе? Та нали точно те ще натежат наесен от сладкия плод! Само дървото на греха има привилегията да бъде дарено с нежни розови оттенъци в цвета си. Разбира се, нали трябва да е изкусително!...
Но сега е нощ. Дърветата протягат голите си ръце нагоре, като за молитва. В очакване са Негово Величество Времето да им поднесе пролетния си дар. Звездните светулки танцуват нощния си валс и закачливо се усмихват на своята кралица – Луната. Нейното внимание е привлечено от самотен силует – там, долу, в задрямалия уж човешки свят - крехка снага се извива под протегнатите нагоре клони. Красиво девойче докосва с върха на пръстите си кората на дървото. Сякаш търси с кого да си говори. Моли го то да бъде нейният събеседник в самотната й нощ. Клоните мълчат. Само Вятърът – малкият брат на Времето – нашепва, че е късно. Късно за какво?
Кой определя кога е късно – навреме – рано? Вятърът винаги бърза занякъде. Той обикаля целия свят. Може би знае отговора… Но не казва. Само нашепва: Късно е! късно е… късно…
Момичето се ослушва. Потръпва в очакване. Клоните на стария дъб проскърцват. Мъдър е дъбът – живял е много, столетник. Но говори на някакъв древен език… Езикът на Природата. Девойчето не го познава, не разбира. Знае само, че е късно. Кристална сълза се отронва от тъжните очи, търкулва се по младото личице и се разлива в кората на дървото. Човешка сълза напоява Природата…
Но вече е късно!...
2. Отиде си... В памет на Борко...
3. Гласът на спомена - В памет на най-добрия ми приятел!
4. Един от първите полети на Борко
5. Ведрин - ~През времето преминах като стих...~
6. Блогът на pin4e
7. qbylkov cvqt - "Магия за обич"
8. rujena - "Римувани думи"
9. Цефулес - Странстващият медиум"
10. fenris - "Вълкът единак"
11. essy - "Блогът на Чарли"
12. Славей - "Духовна поезия"
13. mamaS - "Аз, времето и другите неща"
14. felisia - "Шепа светулки"