От зениците крещи обида:

„Ти ли мене ме зазида

между своите стени -

в егоизъм и вражди?”

 

Той погали нежна длан.

Тя отдръпна я без свян.

Казаха си думи тежки –

саркастични, нечовешки.

 

Тя не може да преглътне.

Той не иска да си тръгне.

А във въздуха тежи вина –

Той и Тя сред гордостта.

 

Той налива си питието.

Тя се свива във кьошето.

Безразличието отстрани

тихичко до тях се настани.

 

Вън се спуска пак нощта.

Куче вий срещу Луна.

Легнаха си Той и Тя.

В миг изчезна гордостта.

 

И останаха така:

Тя и Той – с разголени тела.

В мрак потъна тяхната вражда,
с нея - и проклетата вина.

 

От зениците – на лунна светлина –

страст излива се като река.

И душите си съблекли,

на страстта си се обрекли.

 

Две преплетени тела.

Без вражда, обида и вина.

Той и Тя - в страст потънали. 
Но без душа...

...dano ne e do sutrinta:))))))

А може би... във вечността?...
Тъжно е, уви...
Всичко земно тленно е, нали?...

Това е само стих, bizcocho, вероятно породен от тъжния дъжд и силния, пронизващ вятър...

Поздрав с усмивка за теб, мила! :)

Stiha e mnogo hubav,nezavisimo kakvo go e provokiralo.Opisala si ne6to,koeto mnogo 4esto v toz jivot e realnost,no i v tazi zabluda 4esto se iztarkulva 4ove6ki jivot.I ti si go presazdala VELIKOLEPNO!!!Ima za6to da se pro4ete i za kakvo da se pomisli nad dumite v stihat ti!