Нощ. Прозорец.Тишина.

Струйка лунна светлина.

Виждам падаща звезда –

нечия угаснала съдба.

 

Мрак. Душа. И празнина.

В гърч извива се змия.

Страх. И задух. Пустота.

Само бялата стена.

 

Зов. Мълчание. Сама.

Чакам своя съдия.

Грях. И разкаяние. Вина.

Болка в лявата страна.

 

Във очакване стоя.

И не виждам светлина.

Само ледена луна

ме смразява със студа.

 

Трясък. Гръм. Ехтеж и стон.

Всичко се изпълва с тежък полутон.

Във очакване съм - без остатък.

Ах, какво ли ме очаква по-нататък?

Улови мига - така прекрасен,
в топлата и лунна нощ,
месецът е с поглед златноясен,
звездите в плетен кош
се крият - от облаци и клонки.
Славеите в зелени сенки
се надпяват - колко страст!
...и сили в мъничките им душици,
притихват живинки, мушици
пред дивния им всепоглъщащ глас.

Живеят пълно - без остатък,
какво е грях, какво е ад...
има песен и тя е техният живот!
Верни на себе си остават -
нощта кошмарна преобразяват
и стоплят нощния мрак.

Чуй песента им...

Чух песента на славеите! Благодаря ти за пролетната свежест, Ябълков цвят! Прекрасна си! И този твой нестихващ оптимизъм!... :) Сърдечно ти благодаря, мила!!!

Не знам дали е точно оптимизъм. Малко са нещата, в които всъщност вярвам, но знам със сигурност, че животът ни е един и бързо се стопява. Налага ни се да го живеем без почивки, да го изпием до дъно - защо пък питието непременно да е безвкусно - нека дори да е горчиво, но да има вкус! Защо живеем, ако не си създаваме радости в тоя живот!