Тридесет и пет лета…

Гледам – аз ли съм това?

В огледало посребрено

се усмихва уморено

малко слънчево момиче

със разперени крилца на птиче.

Не девойче, а жена,

уморена от света.

Със душа красива, нежна,

но със визия небрежна.

Тихичко глава склонила,

истината днес открила:

че годините тежат,

а минутките броят

миговете ми красиви

и щастливи перспективи.

Днес си правя равносметка

на живота – дълга плетка.

Бримките изплетени броя –

тук пропуснах две, а там – една…

На живота - свойта дрешка –

в плетката допуснах грешка.

И студено е сега.

Зъзна с плетката в ръка.

Време нямам да разплитам.

И кого сега да питам

плетка с куката една

как сега да продължа…

Тридесет и пет лета…

Нишки впримчвам си, плета.

Имам и шампанско отлежало,

в прах потънало до старо огледало.

Днес ще гръмна тапата сама

и ще пия за света.

Този свят, във който с теб

чакахме да дойде ред

да докоснем със кристал

миг вълшебен, предстоял…

Но Мигът е днес мираж.

Е, ще има друг тираж…

Чашите - наполовина празни,

със мехурчета разнообразни –

чакат своя звън вълшебен,

тост за здраве – тъй потребен –

за любов и сбъднати мечти.

Но сама съм. Виното горчи.

Тъй пред сребърното огледало

със наметка – старо одеяло –

днес наздравица ще вдигна.

Закачливо ще намигна

на момичето с лице засмяно,

със сърце разбито и пияно.