И някак странно е…

И тъжно…

Присядаш тихо на ръба,

а столът леко се поклаща.

Дали ще издържи –

не твойта тежест,

а товара на деня?...

Умората се настанява пак в сърцето

и бръчки свиват нежното лице.

И някак странно е…

И тъжно…

Уж искаш ти да си сама,

но в бягството си от потока на деня,

се чувстваш уязвима

пред царствената самота.

И някак тъпо е..

И глухо…

Усещаш в себе си онази празнина,

която пак в душата ти дълбае,

разяжда я до болка…

(а беше някога скалА!…)

Дълбае тя, но кой я знае…

Така дълбоко настани се в тебе тя…

И само тъжно е.

Не е тъй странно.

Сама се ти затваряш в своя свят.

Навън е пролет!

Виж, денят се ражда -

и слънцето изгрява,

и се разпуква липовият цвят!