Слънцето бавно изгрява от изток.

Днес е ден от теб дългочакан.

Бъркаш в джоба и вадиш цигара.

Стене спомен във тебе натрапен:

Беше буен хлапак, можещ всичко –

планините събаряше с поглед,

върхове покоряваше с чило открито

и крилете разперваше в полет.

Беше силен младеж. Отговорен.

Непризнаващ „Не зная”, „Не мога”.

Твоят дух бе крилат, непоктрен,

непознаващ умора, тревога.

Бе грижовен съпруг. И баща всеотдаен.

Силно любещ и силно ругаещ.

Беше съдник и бе обвиняем.

Бе мечтаещ, дерзаещ, всезнаещ.

А сега със надежда в сърцето

и със болка, и с много тревога

тайно взор ти отправяш в небето –

атеист, разговарящ със Бога.

Слънцето бавно изгрява от изток.

А цигарата вече догаря.

Аз научих урока ти, татко:

Ще се боря докрай! Ще дерзая!