Луната не диша –

а как тогава живее?

Слънцето грее –

а как тогава не изгаря?

Дъждът вали –

а откъде извира?

Светът се върти –

това ли е Всемира?

 

Въпроси моето дете задава,

а аз в мълчание се давя.

Не зная как да отговоря -

посягам книги да отворя.

Но книгите - с научи обяснения

за гръм, светкавици

и земните въртения –

не задоволяват моя малчуган.

Защо сме ние „тук”,

а бабка – „там”?

Защо след зима следва пролет?

Защо и птиците умират в полет?

Защо и малкото дете –

съседското познато ни момче –

отрано литна като птичка

във чистото безоблачно небе,

оставило самичка своята сестричка?

 

Прегръщам рожбата си свидна.

Мълча. Без глас на Бог благодаря,

че въпреки Съдбата незавидна

дари ме с ангел, радващ ме сега.

 

Прошепвам на уше, че всичко земно

е преходно и даже тленно.

Че някой ден и бабка, и съседското дете

ще ни посрещнат „там”, в безоблачно небе.

А докато сме „тука”, ще летим,

но трябва да умеем да се приземим.

Защото всяко изпитание

ни води към мечтаното желание.

Но пътя си - за всички е един! -

ще трябва с чест и радост да го извървим!

 

Притихва питащото ми хлапе.

Замисля се. Докосва моите ръце.

А после ме поглежда дяволито:

„Научи ме, мамо, във небе открито

как се лети с разперени криле!”

Не бързай, миличко! Все още си дете…

Бъдете здрави и имайте всичкото щастие и отговорите на още безброй въпроси!

Сърдечно ти благодаря, milamoia! Всеки въпрос има отговор, но много от отговорите са невидими... И точно тук е предизвикателството на живота - да откриеш невидимото!
Прегръщам те и аз! :)